Архив на категория: Наблюдения

Компромиси

Цял живот се учим да отстояваме себе си и да не правим компромиси с неща, за които не си струва. Да не приемаме половинчати решения за наша сметка, а да искаме полагащото ни се. Използваме го като карт-бланш за измъкване от проблемни ситуации или да обясним неща, за които не ни се говори – „Не правя компромиси със себе си и затова…“

И докато е много лесно да зачеркнем драми, хора, обиди, връзки, защото не правим компромиси, защо тогава не важи същото и по избори? Веднъж на няколко години имаме право да покажем своето мнение – молят ни даже да го направим. И ние отиваме и се покриваме зад оправдания.

Не разбирам хора, които гласуват според социологическите проучвания – не това е смисълът на вота. Никой не ви пита кого от любимците на платените изследвания мразите най-малко. Питат ви – какво искате за своето бъдеще, кого бихте желали да ви представлява? Но хората не гласуват „За“, а „Против“.

Причината според мен е в слабото политическо образование – мен са ме учили, че е важно да упражня своя вот, защото иначе нямам право да се оплаквам и възмущавам от случващото се в следващите 4-5 години. Ако не дадеш своя глас, значи нямаш глас. Чисто и просто. Но не си спомням някой да е обяснявал какъв е смисълът на цялата схема – да гласуваш ЗА, защото всеки вот ПРОТИВ е пагубен – за теб и за държавата, за бъдещето ти и за психиката ти.

И ако масово ревете, че ще си купите еднопосочен самолетен билет, да знаете – аз имам вече един. Еднопосочен за София.

 

 

Мисли в автобус

Текстът по-долу е неподправеният изблик на отчаянието и скуката, които ме бяха налегнали преди няколко дена. Пътуването с автобус, макар да е за предпочитане пред влак, никак не е по-добро от личен автомобил. От мен да го знаете това! Всичкият този текст съм го писала собственопръстно на едно HTC Tattoo, което само по себе си е трудоемка задача.

Да пътуваш с автобус – 50 различни странни птици. Освен теб. Всеки се е вглъбил в себе си. Или в околните. И търси внимание.

Има и още…

Да изсмучеш океана

Прелиствайки ултра-кифленското-претенциозното женско списание „ЕВА“ (брой – август 2010 г.) , попаднах на едно миниатюрно каренце, което привлече вниманието ми. Electrolux се оплакали от липсата на достатъчно рециклиран материал за изработка на новички еко прахосмукачки и решили да поемат нещата в свои ръце. В криейтив отдела се ражда инициативата Vac from the Sea , която лично аз приемам за гениална.

Има и още…

Обича ме, не ме обича…

Някакви хора се хейтват в онлайн пространството. Едностранно и двустранно. Компроматна война направо. Нищо ново ще ми кажете. Обаче винаги има едно обаче! Хейтват се разни хора, които до съвсем скоро са се обичали. Показно. Открито. (УЖ) Безусловно. И завинаги.

Има и още…

Евтина ли съм и кой го реши така?!

Предупреждавам: Мнението по-долу съдържа пасивно-агресивни думи, изрази, мисли и т.н. Ако на някой не му се иска да чете подобни неща – да не чете. Мнението си е лично мое и не е следствие от опити за лично облагодетелстване. Също така бих искала да уточня, че не са ми интересни всякакви обяснения за механизма на изчисляване на алгоритми и т.н, и т.н. Ако проблемът беше в моето техническо незнание, щях да попитам. Има кой да ми обясни.

Има и още…

Една добра година

Не съм от хората, които си правят равносметка и планове по Нова година и рождени дни. Случва се от време на време да погледна назад и да се усмихна и/или натъжа. Цялостна концепция за това какво (не) съм направила, какво (не) съм променила  и други подобни не обичам да правя. И не виждам смисъл. Просто живея. Не ден за ден, защото обичам да правя планове (за което ми се карат и ме гледат лошо 😉 ).

В последния месец, обаче, съм започнала да гледам назад и се опитвам да преценя какво точно се случи, че сега нещата са такива, каквито са. Просто така, без да съм притисната от депресия или някакъв личен катаклизъм. Просто погледът ми постоянно се отклонява към огледалото за обратно виждане. И преценява, отрича, приема, възмущава се, натъжава се, изпълва се с щастие… Защото това ми е донесла последната година. И не се оплаквам.

ЗАЩОТО: Има и още…

Perpetuum mobile

Празниците у нас са нещо много специално. Целокупният български народ обожава Коледа, Великден, Гергьовден и всички останали светли дати поне по една причина – Правителството дава хубави ваканции. А те са повод всеки (софиянец) да се върне по родните места и да запразни хууубавичко 🙂 И аз не съм изключение от правилото.

Прави ми впечатление, обаче, че това велико преселение на народа никога не минава кротко, спокойно и незабелязано. Особено по главните пътни артерии на страната. То не са предупреждения по всички медии поне няколко дена предварително, или пък статии, пълни със съвети кога и как е най-леко и безопасно да се пътува. Ще каже човек, че само в България се случва веднъж на няколко месеца всичко живо да тръгне от точка А към точки Б, В, Г, … Я. (За сведение – в Италия всеки петък е така.)

Има и още…

За романтичните жестове и други кичове

Романтика, романтика, ама понякога се прекалява.
Че не съм романтична, то е ясно. Това ми качество го е взела цялото сестра ми Васи 🙂 Моите рецептори за мили и красиви жестове са някак много заспали.
Напоследък, обаче, ме залива от всички страни романтика. Все пак Св. Валентин беше преди едни десетина дни 🙂

Винаги съм била цинично настроена към жестове на романтика, направени за пред хората. Споделянето на любовта с другите хора може и да е нормално, но в някакви нормални граници според мен. Има и още…