Изблици на нормалност

Когато бяхме деца всичко беше много лесно. Бяхме като всички останали деца пред блока/къщата/на село. Не сме се замисляли кое е редно и кое не в очите на другите. В повечето случаи се притеснявахме само кое е забранено. Пък то беше някак интересно. Ох, това е друга тема!

Когато бяхме тийнейджъри искахме всичко, освен да сме като другите. Искахме да сме без/различни, не/забележими и не-нормални. Като че ли в тези години у нас се заражда някакъв страх, не – УЖАС, от идеята да сме нормални, стандартни, като другите.

После… После не знам какво точно става. Да кажем, че съм в процес на осмисляне, но съм доста в началото.

Имам чувството, че идва един момент, когато хората започват отново да се страхуват да бъдат различни. Или точно обратното. И започват да търсят нормалното, стандартната процедура, тенденцията. Сякаш се плашат от възможността да се окажат различни в очите на хората. Дали в опита си да са различни изведнъж не са се превърнали в обикновени? Няма значение.

Въпросът е друг – защо всички смятат, че имат право да казват кое е Нормално? Нормално според кого? И защо точно Нормалното трябва да е правилното? Защо „всички правят така“ е най-разпространеното.

Проблемът ми не идва от мейнстриймингът (да ме извинявате за чуждицата). Проблемът е в опита на много хора да наложат своите възгледи за Нормалност на другите хора. Посредством чувство за вина и разни други подобни. Гледат те учудено и на бърза ръка казват „Това не е нормално!“, съпроводено с един хубав неразбиращ поглед, който явно цели да те накара да преосмислиш гледната си точица. Защото ти си в грешка. Или поне аз 🙂

Тези хора никога не се замислят защо точно тяхното е нормално. Никой не им казва явно, че и те за много други хора са в грешка. Опити да избързаш, опити да забавиш, опити да забравиш и да се избавиш… Ама твоите опити. Всеки има право да си греши, ако смята, че така му харесва.

На мен никак, повтарям – НИ-КАК (благодаря за вниманието) не ми е плашещо, когато някой заяви, че нещо не правя по нормалния начин. Сигурно не разбирам. Или просто не мисля нормално. Даже напоследък ми става все по-забавно в тези ситуации. А те май са се увеличили неколкократно в последните месеци. Явно желанието за нормалност у хората се засилва. Не знам защо. Нали разбирате – нямам идея кое е нормално 😉

„Ама то, то, то… то не се прави така! Не е Нормално!“

Изблиците ми на нормалност са най-лошите ми периоди. Не ги обичам. Не обичам и чуждото мнение за лични неща. Не го търся. То само си идва. Обикновено на базата на сравнение с чужд личен опит/живот/прото-живот. Не ме интересува. Аз не искам Нормалност. Не искам. Защото не искам чужд живот. И чужди мисли/чувства/емоции.

Утре сигурно ще се оправдая, че този пост е просто изблик на не-нормалното количество жега/дъжд/емоции/скука/хормони/изпити/глупости/гадости напоследък. Може и да съм права. Може и да не съм. Да си кажа. Реших да не се оправдавам. Live with it!

P.S. Този пост достига до вас с подкрепата на Ouzo и един голяяям айрян. #ааа