Ето, че дойде моментът и аз да си имам собствен домейн => http://didito.eu и да прехвърля блога на него. Дълго се чудих има ли изобщо смисъл от това да продължавам да пиша, но изведнъж се оказах горд собственик на „еуро Диди“ домейн (определението е на Иван ).

Освен адресът и темата, май друго не се е сменило по блога. Аз съм си аз. Ще пиша понякога, а понякога – няма.

Ще дам един малък hint какво да очаквате – към края на месеца ще публикувам почти всеки ден и ако на някого му писне – да ме извинява
Благодаря ви, че ме четете и ме надъхвате да правя нещо подобно. Ще ви помоля само да си актуализирате (евентуално и пожелателно) RSS фийда и линковете към блога. Знаете как е

снимка: Pixieslayer

Не исках да пиша този пост дълго време. Също толкова време се стараех да не реагирам на най-различни, макар и не директни провокации. Обаче ми е слаб ангелът и ето ви вас – четете нещо, което не е трябвало да се появява изобщо.

Напоследък ми прави много лошо впечатление опитът на адски много хора да принизят нещо, което е важно за мен. И не ми харесва. Никак. Емоционална съм и затова реагирам. Разумната част от мен дълго настояваше, че по-добрият вариант е да мълча и да се правя, че не забелязвам. Не издържах повече от това.

От месеци се води някаква „яростна“ hate кампания, чиято единствена цел е да позволи на някои хора да си начешат езиците, да оплюят някои частни случаи като генерализират цялото.

Оп, забравих да кажа за какво всъщност говоря, нали?! Говоря за собствената си професия – PR. И казвайки професия, имам предвид онзи занаят, който съм приела от години за Нещото, което искам и ще правя в този живот.

И не мога да разбера откъде идва това неукротимо желание на толкова много хора да генерализират една професия, без която (за тяхно съжаление вероятно) комуникациите в нашето съвремие са немислими.

Всъщност нямам никакво намерение да обяснявам кой и защо е важен и какво ме прави човек, който не се срамува от професията си. Искам само да споделя следното:

Пичове, хайде стига сте ми генерализирате всичкото КифлЕ! дето се опитва да си намери място под слънцето с PR професията. Стига сте ни виждали всичките от черни по-черни. Огледайте се около себе и слезте на земята. Истина е – кифли безброй учат и се „занимават“ с модерния занаят Public Relations (макар вероятно да не осмислят какво значи това). Кифли навсякъде! До скоро модели и Миски като завършваха всичките Право защо не хейтвахте юридическата професия така? Не ви стискаше ли? Или нямахте достатъчно познати юристи из социалните мрежи, пред които да се правите на интересни? И колко ли ще ви е яко да дойде някой и да ви каже, че във вашата професия всичкото е боклук и свестен и един няма?

Хайде замислете се по въпроса. Наистина ви моля да помислите и да откриете дълбоко в себе си причината за тая помия, която ми изливате ежечасно. А принципно сте все готини хора, професионалисти. Възприемате се за широко-скроени и толерантни, дори за малко сноби.

Благодаря за вниманието.

Edit: Опитът на Ицо от днес – нещата могат да се променят!

Скоро може и да пропиша пак. Тук. Ще видим.

снимка: Patrick Q

От моментът, в който видях поканата, знаех за коя къща ще пиша. Не съм се разколебавала за секунда, макар че си предоставих малко време за това.

„Моята“ къща не е илюзия, не е просто идея. Тя съществува. За съжаление все още не е моя. Има време и за това

Тази къща е в сърцето ми от деня, в който я видях. Преди около 9 години. И досега съм убедена, че това е моето място.

Намира се в центъра на София. „Идеален център“ по-точно. В непосредствена близост до „Докторския паметник“ и заобиколена от много история. Самата тя е история. За мен е шедьовър.

Архитектурата на къщата (поне отвън) е впечатляваща. За мен. Вътрешността й крие тайни засега. Но предоставя възможност за много мечтаене и визуализации какво е там, как е и т.н. …

За градината няма смисъл да коментирам – самият факт, че разполагаш с прекрасна и голяма градина в центъра на София, сам по себе си прави къщата още по-прекрасна.

Нямам никаква представа какво е реалното състояние на този имот, дали е гредоред или не, дали се разпада или се крепи едва-едва, дали ме очаква или просто не желае никой да се доближава до нея.

Знам само, че ако имам възможност да живея където и да е, това е моето място.

Интериорът за момента не съм го обмисляла Важно е да не е самоцелно търсене и прилагане на различни стилове и интересни неща от списанията. Интериорът ЩЕ Е хармоничен с излъчването на къщата и нейните най-фини вибрации. Защото в противен случай това няма да е дом. А тази сграда ТРЯБВА ДА Е ДОМ! По възможност – моят

Не знам дали някой ще отговори толкова конкретно като мен на поставения въпрос. Всеки вижда различно нещо в идеята си за дом. За мен е важно мястото. Локацията, дет’ се вика Искам точно тази локация. Обмислям да си запиша GPS-координатите на едно листче и да го държа постоянно пред очите си. Като стимул. Като намек. Като вдъхновение.

А докато дойде моментът да ви поканя там на чаша следобеден чай под шарената сянка в градината, мога само да ви разказвам за моя бъдещ дом.

В заключение, бих искала да подканя Ива, Васи и Иван да споделят виждането си за тяхното място.

P.S. Бих желала да добавя още нещо. Мястото, където живея в последните 7-8 години, е МОЯТ ДОМ. Както и още 1 място извън София. Домът е мястото, където усещаш себе си най-силно. И най-стилната къща на Средиземноморския бряг не би могла да измести усещането за „вкъщи“.

Благодаря за вниманието

На 23 октомври 2010г. се организира Европейски Freeze Flashmob, който ще се опита да постави световен рекорд за най-много градове „замръзнали“ едновременно. И ние като истински европейци се организираме с идеалната цел след мероприятието да се съберем да пием по бира.

Засега идеята е да го направим в City Center Sofia, до хотел „Хемус“. Официалният час е 16.00 БГ време, 15.00 CET.

Събитието във Facebook е отворено за всеки желаещ. Канете приятели. Отговаряйте положително, ако наистина сте сигурни.

Всъщност се оказва, че 15 септември за мен доста често е бил ден, свързан с психологическото изпитание да се запознаеш с много нови хора и да се опиташ да бъдеш приет в тази малка общност. За 12 години смених четири училища. Половината пъти съм влизала във вече изграден колектив. 15 септември не беше най-прекрасният ден в това отношение. Но тази смяна на места и хора може би ми е помогнала много. Времето ще покаже.

И какво разказвах… А, в пети клас – нов 15.09, ново училище, нов клас, нови опити за социализация. Като си спомня, че съм кандидатствала с изпити по английски и руски език, и направо ми звучи невероятно. А цяло лято преди заветната дата бях учила руски, за да ме приемат. Съучениците тогава почваха от 01.09 още, аз не отидох, защото не знаех дали ще бъда приета и в кой клас. Пък и на кого му се ходи още на 01.09 на училище. Аз имах руски за учене, изпити за взимане. Все готини работи като си на 10-11 години.

Преди 9 години беше последният ми първи 15.09 в ново училище и с нов клас. Гимназията. Преди 9 години бях почти на 14, преместих се да живея в София, промених много неща и много неща ме промениха. Преди 9 години започнаха да се случват по-важните неща от моята среща с българското образование. Намерих място, хора и приятели. Получих много. Не искам да правя равносметка колко съм загубила или дала доброволно. Важното е, че преди 9 години нещата се случиха. Мисля, че това ми е любимият 15 септември ЕВЪР!

Защото го свързвам с необясними емоции.
Защото постави началото на доста различен период в моя живот.
Защото ме изправи пред живота.
Защото предопредели, че нещата няма да са никак лесни.
Защото на 14 да живееш отделно от родителите си може да е много забавно на моменти, може да е тежко в други случаи, но винаги е адски отговорно.

Влади попита какво е за мен 15 септември.

Не е празник на образованието или първи учебен ден. 15 септември е началото. Началото на някои от най-важните неща в моя живот. Краят на невинността. Краят на илюзиите. Но не просто всеки 15.09 в календара.

В моя Календар пише – 15.09.2001 г.  И е нещо като личен празник. Ден за правене на преоценка на изминалите години.

Лятото си отиде безвъзвратно. Поне до догодина. А една година е много време.

Освен това почна да тресе. През ден, всеки ден, по два пъти на ден, че даже и по два пъти накуп. Голямо шоу, голямо нещо.

А междувременно се случват някакви важни неща. Празници – 6 септември, 9 септември (за някой било празник се оказа), 10 септември. Всеки ден е празник. Някои повече от другите.

И в това странно време с толкова странни неща и хора, които се филмират от приближаването на 20.12.2012, на мен ми е шашаво. Точка.

Маестро, музика!

Който разбрал, разбрал.

В четвъртък се очертаваше да е леко скучна twitter вечер. Ама не беше Направихме си го да е весело. И то как…

За неразбралите – четвъртък вечер мина под знака на #кьопоолу. Конспиративната теория, вкарана в действие от мен, Нина, Елида и Илфа, неочаквано стана толкова viral, че topbloglog не успяваше да индексира всички туитове своевременно. Изкачването ни в на първо място като trending topic за България стана факт едва към 21.20, което прави около 2 (два) часа след началото. Факт. Успяхме.

Как се случи всичко и какво точно се случи?

Ето така, на шега, започна всичко. Предвид всеобщия масов глад около 19.00, не беше особено трудно.

Всъщност това е една напълно безсмислена кампания. Не се борим за нищо. Все още. Не го направихме за пари. Но ако някой реши да плати – няма да го върнем

Направихме го за шоуто. Съединението прави силата. Когато се обединяваме около забавни идеи, сме най-силни. А пък Илфа така или иначе е силен

Безплатният отчет на Twitter Reach за жалост дава информация само за 50 туита. И все пак дори и тези огранични резултати не са никак слаби – #кьопоолу достигна 20,099 импресии (4196 човека) само с тези 50 туита. Впечатляващо. Благодаря на Любо, защото той лично е достигнал над 5,600 монитора. А той пожела да благодари на друг специален човек

След като поспамихме доста стабилно (за което се извинявам на цялата БГ Twitter-сфера), взе да ни писва. Писахме на Mashable, подпитахме и самия Twitter защо не ставаме trending topic. Отговори не получихме. Тъпо.

Обаче се заиграхме с Memegenerator-а, без да прекаляваме. Имаме няколко силни попадения. Всъщност нямаме слабо Поразтърсете се, ако ви е интересно.

Най-интересното в цялото безцелно забавление (поне според мен) е, че хората приеха идеята с доста по-голямо желание и интерес, отколкото всяка една PR или маркетингова кампания за конкретен продукт, реализирана в Twitter. Нещо като положението с Джони Деп, ама ние няма да пуснем утре реклама. За жалост.

А може и да пуснем…

P.S. Който се чуди как точно стигнахме до идеята да правим такова нещо, да прочете ъпдейтите на Елида, която в един момент се отдаде на ретроспекция Номер 1, Номер 2 и Номер 3

Filed under: Разни Tagged: аналитично, кьопоолу, маркетинг, meme ]]> http://diditu.wordpress.com/2010/08/27/saedinenieto-pravi-silata/feed/ 8 Didito Кьопоолу meme elidda ilf DidiGK lubo http://diditu.wordpress.com/2010/08/21/all-the-secrets/ http://diditu.wordpress.com/2010/08/21/all-the-secrets/#comments Sat, 21 Aug 2010 10:15:57 +0000 Didito http://diditu.wordpress.com/?p=312 ]]> Преди няколко месеца се заформи вероятно най-голямата блог-щафета в последно време. Всички блогъри, подтикнати от приятели и собствения си ексибиционистичен егоцентризъм, се изредиха да споделят знайни и незнайни, мръсни и чисти, забавни и скучни тайни за себе си. По 10 на човек, защото такова беше условието.

Пламен Петров е човекът, който пусна духа от бутилката. Не знам дали сега съжалява или не

Аз също не пропуснах да си кажа някои нещица, по-скоро невинни, отколкото потресаващи. Барабар Дидито с Блогосферата Доста се изненадах, когато Майк се свърза с мен за съгласие относно включването на моите тайни в е-книга. Първо, мен никой не ме чете, освен приятели. Второ, аз пиша само глупости. Трето – как да не се съглася, след като Майк е преценил, че заслужавам място сред най-големите ексхибиционисти Надув, надув

Съвсем наскоро книгата се случи. Или по-скоро – Майк я направи да се случи. Ако на някой му е интересно да се порови в скритите кътчета на душевността на (цитирам) „22-ма популярни български блогъра“, моментално да цъкне ТУК.

Благодаря за вниманието

Текстът по-долу е неподправеният изблик на отчаянието и скуката, които ме бяха налегнали преди няколко дена. Пътуването с автобус, макар да е за предпочитане пред влак, никак не е по-добро от личен автомобил. От мен да го знаете това! Всичкият този текст съм го писала собственопръстно на едно HTC Tattoo, което само по себе си е трудоемка задача.

Да пътуваш с автобус – 50 различни странни птици. Освен теб. Всеки се е вглъбил в себе си. Или в околните. И търси внимание.

1 минута: Един мъж пред мен си прослушва мелодиите на телефона – сигурно е нов. До мен седи възпълна жена – окупирала се е с няколко торби, нагъва сандвич и дава нареждане да се обадят на Одисей за среща с адвоката. Дали не се казва Пенелопа. Като ядките. Чете немски каталог за екскурзии до Северна Америка. Има брада. И това се случва в първите 5 минути. Още само 115.

Нямам достъп до подлакътника. Не ми се полага, защото нали съм слаба, ще се мъча. Тя е туристичен агент. И аз. Ама не знам немски. Бие ме по точки. Чакам да отвори на страницата с New York. Лас Вегас й е безинтересен. Излизаме от града. Трансконтиненталните екскурзии „от Атлантика до Пасифика“ я заинтригуваха.

Рекламите по радиото предлагат намаления и специални предложения. Георги Господинов е добър. И по-интересен от лелята до мен. She’s got the look. А мен ме заболя пръста от писане. Май не върви да пея в автобуса. Ако пробвам, може лелката да се премести от ужас.

Хората се кефят като им звънят телефоните и не бързат да вдигат. Май само аз не държа да ме забележат. И успявам. I belong to you, you belong to me. Eros & Anastacia. Телефонна любов. И слънцето пече в мен. Най-далечното разстояние е туй, което ни дели. Браво, Васко, евала, Кец!

30 минути. Устата на билборд ми говори мръснишки неща. Лелката гледа през прозореца, през мен. Новини по радиото. Зад мен девойка споделя по телефона плановете си за следващите дни. После звъни на любимия да я посрещне на гарата. Слънчогледи вляво на борд. Хисаря като Карлови вари, според в. Марица. Хората изпозаспаха изведнъж.

Калугерово. Радиото върти изключително и само любовни песни. Е, и реклами. Много разконцентриращо.

Климатикът работи, но не може да се регулира. Пак се схванах. Домрънка ми се.

„Панспермии в пустотата“. Всички ни е ударил хормонът явно. Защо в единствено число обаче? Ударили са ни хормоните – и рекламистите са хронично незадоволени, ако се съди по работата им. Или пък са вечно horny. Ще потърся второ мнение, преди да дам окончателна диагноза.

Автобусът е хубав.

60 минути. В тунела. И още 58 км. до София. Seal – Crazy. Искам вкъщи.

Гастербайтери, мастербайтери. Голфу нема Умре! Невър! Най-много да излезе в пенсия и да се премести да живее на село. Един ден нашите деца ще гледат на Голф 3 по същия начин, по който ние гледаме на Лада и Москвич. Само дето Голфовете не са толкова здрави.

Ихтиман. Почнах да пиша глупости. За толкова ми стига акълът в тая ситуация. И аварийният изход не може да помогне. Пенелопа по телефона: „Не, не искам, искам с тебе!“

СА, СТ, РВ, В, СМ, БУРЯ ОТ ЕМОЦИИ (някакъв билборд), СО, СА, РВ, СА, СА, СА…

Wicked game…

„Естествен роман“ разисква Естествените нужди.

90 минути. Наближаваме. София е зад завоя. Хората се оживиха. Лелката опитва да развие болт с нокът. Отваря и затваря пепелника. Заграбила съм й част от подлакътника. Гледа ме лошо. Всъщност съм се облегнала на едни 4см. отстрани, но на жената й изглежда нечестно.

Църна маца, Горублянското ханче… Плиска, Орлов мост… Ако още един път чуя тази брутална мелодия от телефона на девойката отзад по диагонал, ще я хейтна. Хейтвам. Тихичко си хейтвам. Автогарата.

120 минути. Багаж, такси, шофьор по потник, леко палави разговори с някоя с Маца. Топло ми е. Гледам тъпо.

Вкъщи!